Ново издание преосмисля историята на брутализма от Япония до Ливан

Историята на брутализма е писана предимно от западна гледна точка. Изданието Brutalist Asia на Blue Crow Media предлага различен поглед, като изследва как архитектите в цяла Азия възприемат, преосмислят и трансформират архитектурния език на движението в отговор на коренно различни политически, климатични и културни условия.
Книгата обхваща 28 държави – от Япония и Югоизточна Азия през Южна и Централна Азия до Близкия изток, Иран и Ливан. Тя събира 140 сгради и над 150 фотографии, поставяйки световнопризнати творби на архитекти като Кендзо Танге, Пол Рудолф, Балкришна В. Доши, Радж Ревал, Чарлз Кореа, Ким Су Гън, Леандро В. Локсин и Льо Корбюзие редом до значими, но по-малко известни проекти, които разширяват разбирането ни за следвоенната архитектура на континента.
Ливан, където амбициите на модернизма стават неделима част от страна, преминаваща през дълбока социална, политическа и градоустройствена трансформация.

Прочетете откъс от главата, написана от главния редактор на ArchDaily Кристел Харук в книгата Brutalist Asia. Тя проследява възхода на брутализма в Ливан, архитектите и сградите, които му придават специфичен местен израз, както и разрива, който оставя този модернистичен проект незавършен.
Възникнал през средата на XX век чрез творчеството на Льо Корбюзие и Алисън и Питър Смитсън, брутализмът се разпространява в глобален мащаб и достига своя връх през средата на 70-те години. От Европа до Индия, Япония, Съединените щати и Латинска Америка той се развива в разнообразни контекстуални интерпретации, превръщайки се в нещо много повече от просто европейски износ. Чрез този споделен архитектурен език различните региони търсят своя собствен път към модерността, развитието, държавното управление и идентичността. В арабския свят в частност тази архитектурна еволюция е неделима от своя политически контекст, тясно свързана с амбициите на новообразуваните държави и процесите на изграждане на нацията.
В Ливан този модернистичен пейзаж е оформaн от местни архитекти и инженери, стъпили върху практични решения спрямо локалната застроена среда. Той става особено видим през 60-те години на миналия век – ера, често описвана като „златния век“ на национално-държавния проект. По онова време архитектурата е предимно институционална, социално ангажирана и политически насочена, превъплъщавайки една колективна визия за модернизация.
Брутализмът възниква в този контекст сравнително по-късно отколкото на други места. Вдъхновени от Льо Корбюзие и бразилското модернистично движение, ливански архитекти като Жозеф Филип Карам, Халил Хури, Жорж Хури, Антоан Романос и Грегоар Сероф възприемат видимия бетон като изразно средство за нов архитектурен език, превръщайки го от обикновена конструкция в символ на прогреса и модерността.
Въведен по-рано, по време на Френския мандат през 20-те години на миналия век, чрез инженери и градоустройствени инициативи, стоманобетонът постепенно измества традиционното каменно строителство. До 50-те и 60-те години, в условията на бурен урбанистичен растеж, той вече се е превърнал в доминантния градивен материал. Архитекти като Жак Лиже-Белер го преосмислят като естествено продължение на местната традиция. Той красноречиво заявява, че „бетонът е нашият еквивалент на камъка“, и често го описва като вид „течен камък“.

Придобивайки по-хибриден характер, брутализмът в Ливан съчетава модернистичните идеали с регионалната идентичност, съобразяването с климатичните особености и дълбоко изразителен, скулптурен подход към формата. Той не е бил просто импортиран стил, а адаптивно местно развитие, оформено от специфичните културни, климатични и политически условия.
Тази възходяща линия обаче е внезапно прекъсната. Избухването на Гражданската война в Ливан през 1975 г. бележи колапса на национално-държавния проект, а с това и упадъка на съпътстващото го модернистично движение. За броени години този разрив се отпечатва ясно върху застроената среда.
Днес Бейрут е град на контрастите – силуетът му носи белезите на надупчени от куршуми конструкции, останки от османското и френското колониално наследство, следвоенни градоустройствени проекции и, помежду тях, монолитни бетонни сгради от една отминала епоха. Тези бруталистични структури остават като фрагменти от момент на силна културна амбиция, разкриващи както стремежите на модерността, така и нейния постепенен разпад.
Не може да се говори за брутализма в Ливан, без да се спомене сградата „Интердизайн“. Тя превъплъщава много от определящите характеристики на движението и е проектирана от Халил Хури през 1973 г. През 2024 г., по време на изложбата на Бернар Хури, посветена на творчеството на баща му, имах възможността да разговарям с него за този енигматичен проект, а историята му се оказа толкова завладяваща, колкото и самата сграда.
Макар че често бива ситуирана в рамките на по-широкото модернистично движение, сградата „Интердизайн“ може да бъде разгледана като изразено бруталистична със своето материално присъствие и пространствена организация. Дали самият Халил Хури би приел това определение – или което и да е друго – остава неясно, ала използването на видим бетон, монументалният мащаб и силует, както и безкомпромисната конструктивна яснота я приближават плътно до основните принципи на брутализма. Неговата изразена геометрична композиция и повтарящ се конструктивен ритъм подсилват този прочит, позволявайки сградата да бъде разбрана през своята собствена строителна логика. Нейната обърната навътре, почти отбранителна конфигурация, липсата на орнаментика и акцентът върху суровия материал допълнително утвърждават тази интерпретация. Тя се налага като единствен по рода си, монолитен обект, превъплъщаващ напрежението между функция, форма и материал, което дефинира бруталистичната архитектура.
Сградата „Интердизайн“ е замислена в пика на кариерата на Халил Хури – във време, когато той е едновременно архитект и успешен индустриалец. До 60-те години на миналия век той вече е развил едно от най-напредналите производства на мебели в региона, проектирайки, произвеждайки и разпространявайки модерни изделия на местно ниво, разширявайки достъпа до тях отвъд елитарния пазар.

С разрастването на компанията се увеличава и нейната технологична прецизност: когато вносните машини се оказват недостатъчни, Хури започва да разработва собствени технологии, създавайки специализирано оборудване за огъване на дървесина на място. В този контекст сградата „Интердизайн“ се появява като кулминация на една интегрирана система – шоурум за мебели, създадени и произведени в Ливан. В същността си Хури оформя финалния етап от процес, в който архитектурата, дизайнът и индустрията се пресичат, превъплъщавайки оптимизма на епоха, в която Ливан вижда себе си като център на производство, иновации и износ.
Строителството започва през 1974 г., но избухва Гражданската война и спира всичко. Опитите да се поднови изграждането по време на конфликта остават безуспешни, оставяйки сградата в пълно затишие с години.
Когато войната приключва в началото на 90-те, контекстът, родил този проект, вече е фундаментално променен. Икономиката на Бейрут се е преориентирала от производството към банковото дело, туризма, правейки идеята за мащабен шоурум за мебели все по-неактуална.
Въпреки финансовите затруднения и разпадането на индустриалното му предприятие, Хури избира да завърши сградата. Към края на 90-те години тя е напълно готова, но остава неизползвана – конструкция, замислена за реалност, която вече не съществува. През последвалите години сградата е иззета от банките, за кратко променя предназначението си, след което е изоставена в продължение на десетилетия. Твърдата ѝ пространствена конфигурация и липсата на адаптивност правят трудно функционалното ѝ усвояване.
Днес сградата „Интердизайн“ е нещо много повече от просто геометричен обект в града; тя е физическо манифестиране на един прекъснат модернистичен проект. Неговата история отразява както личната съдба на Хури, така и по-широката трансформация на Ливан.
Снимки: Walid Rashid




