Нов живот за разрушен манастир в Корсика

Намесата за рехабилитация и разширяване води до размисъл върху темата за опазването на сградите в процес на метаморфоза, който връща руините към съвременността.
Джон Ръскин е казал, че трябва да придадем историческо измерение на архитектурата днес, като запазим тази от миналите епохи като най-ценното наследство. По-специално за британския критик руината – разбирана като точка, от която няма връщане назад, отвъд която архитектурата губи изкуствения си привкус, за да се върне към “възвишеното” благодарение на интимното си сливане с природата – богатство, което трябва да се запази без онези преображения, наложени от деформиращата реставрация, която, заменяйки древните камъни, само моделира копие на това, което някога е било.

Това е логиката, която стои зад подхода на корсиканската архитектка Амелия Тавела към рехабилитацията и разширяването на манастира “Сен Франсоа”, построен през 1480 г. и отдавна превърнат в руини, чиито следи проектът старателно запазва, връщайки ги към съвременността. Така сградата не се променя или разрушава, а се свързва минало и настояще като взаимосвързани елементи на един и същ развиващ се процес.
Комплексът, разположен сред дивия корсикански пейзаж, сред скали, гори, маслинови горички и малки села, изглежда като крепост, в която времето и бездействието са позволили на природата свободно да завладее сградата, като преди възкресението ѝ почти е действала като защитна броня и структурна опора, подобно на корените на смокиня, които са се превърнали в неразделна част от фасадата.

Тук архитектът избира да запази руините и да замени липсващата част от обема с перфорирана медна конструкция, която отново създава силуета на съществуващата преди сграда, като същевременно заявява съвременния характер на бившата сграда като място за културен център (Maison du Territoire).

Изборът на медта е обоснован от трайността на материала и способността му да се трансформира с времето от тактилна и хроматична гледна точка, което позволява на композицията да разказва една развиваща се история.
Стените на медната сграда, перфорирани с малки панели, които позволяват на светлината да прониква във вътрешните коридори, създават впечатление за машрабия – традиционна решетка, използвана в архитектурата на арабските страни за улесняване на естествената вентилация и контрол на осветлението – или за витраж в църква, с ярки игри на светлина и сянка, проектирани върху вътрешните каменни стени.

Работа, която, вървейки на пръсти по стъпките на миналото, излъчва любов към мястото и неговата историческа памет, към сградата и нейната естествена трансформация от онова, което е била, в това, което ще бъде, и в това, което един ден вече няма да бъде, в интимното убеждение за непостоянството като единствената възможна форма на реалност.
Снимки: Thibaut Dini
- Обновяването на стара сграда в средиземноморски стил - 15.04.2026
- Стилно кокетно жилище, което ще обикнете - 14.04.2026
- Бетон и светлина: Модерният брутализъм в новия параклис в Сейнт Луис - 14.04.2026
