Най-интересните архитектурни проекти на Персийския залив
Снимка: Antoine Horenbeek
През последните години регионът на Персийския залив се превърна в глобален център за културно и архитектурно развитие, като възложи на международно признати архитекти да проектират най-значимите му музеи и институции. Тези проекти, вариращи от Лувъра в Абу Даби на Жан Нувел до Музея на ислямското изкуство в Доха на И. М. Пей, често са проектирани от чуждестранни архитекти, но се стремят да се впишат в своя контекст чрез стратегии, които се позовават на ландшафта, климата и архитектурните традиции на региона. Това повдига един основен въпрос: Какво определя местната архитектура през XXI век?
Вместо просто да възпроизвеждат традиционни форми, тези проекти се опитват да се ангажират с местността по различни начини: чрез абстракция на ландшафта, адаптиране към климата, преосмисляне на традиционни форми и национална символика. Въпреки че тези методологии осигуряват рамка за интегриране на съвременната архитектура в развиващата се идентичност на Персийския залив, те също така подчертават едно основно предизвикателство: Може ли архитектурният език, проектиран от международни фирми, наистина да отразява културните и пространствени нюанси на региона? Тази статия разглежда начина, по който тези музеи и институции се ориентират в този баланс, анализирайки стратегиите, използвани за свързване със заобикалящата ги среда, като същевременно възприемат глобалния дизайнерски подход.
В много от последните забележителности на Персийския залив архитектите са се обърнали към природната среда, а не към историческите архитектурни форми като отправна точка за създаване на усещане за място. Проекти като Националния музей на Катар в Доха (2019 г.), проектиран от Жан Нувел, и Музея „Оман през вековете“ в Низва (2023 г.), проектиран от базираната в Австралия архитектурна компания COX Architecture, разчитат по-скоро на геоложки формации, отколкото на архитектурно наследство, за да установят връзката си със страната. Вместо да налагат единична монументална форма, тези проекти имат за цел да се интегрират със заобикалящата ги среда, като абстрахират природните пейзажи в архитектурни композиции.
Снимка: Snøhetta
Националният музей на Катар интерпретира пустинната роза – кристално минерално образувание, характерно за региона – като взаимосвързана система от дискове, които сякаш излизат от земята. Фрагментираният характер на структурата ѝ позволява да отговори на мащаба на мястото, без да го претоварва, създавайки форма, която е органична и контролирана. По подобен начин Музеят „Оман през вековете“ отразява назъбения силует на планината Ал Хаджар, като използва остри, ъглови обеми, за да разшири визуално естествените върхове в застроената среда. И в двата случая сградите се представят като архитектурни продължения на пустинята, засилвайки връзката с мястото чрез масата, текстурата и мащаба, а не чрез явни исторически препратки.
Тези подходи предполагат, че съвременната архитектура в Персийския залив все повече се определя от връзката ѝ с ландшафта, третирайки природните образувания като културни маркери. Въпреки че този метод предлага силна визуална и пространствена връзка с региона, той също така представлява отклонение от традиционните градски и архитектурни модели, измествайки дискусията от историческата застроена среда към архитектура на абстракцията.
В Лувъра в Абу Даби плаващият купол е съвременна интерпретация на машрабията – традиционна дървена решетка, използвана в ислямската архитектура за регулиране на светлината и въздушния поток. Перфорациите на купола създават ефект на “дъжд от светлина”, който смекчава интензивността на слънцето и същевременно създава сянка над музейния комплекс. Това инженерно решение разширява исторически принцип в монументален градски мащаб, като използва технология за подобряване на архитектурен отговор, дълбоко вкоренен в миналото на региона.
Снимка: Ralf Steinberger
В по-урбанизирана среда Diriyah Art Futures следва различна стратегия. Разположена по билото на Вади Ханифа, сградата включва тесни коридори и сенчести дворове, напомнящи за компактната градска структура на селищата Najdi. Тези елементи спомагат за регулирането на въздушния поток и създаването на микроклимат, който позволява по-удобни външни пространства, засилвайки връзката между застроената форма и адаптацията към околната среда.
Чрез тези проекти международните архитекти съобразяват формата и функцията с климата на региона по начин, който съчетава техническите иновации с историческия опит. Акцентът върху техниките за засенчване и охлаждане демонстрира непрекъснат архитектурен диалог с условията на околната среда, дори когато материалите и строителните методи се развиват.
Някои проекти са пряко свързани с ландшафта и климата, други се стремят да установят локалност чрез абстракция, а не чрез репликация. Вместо да възпроизвеждат исторически елементи, тези проекти преработват пространствени и геометрични принципи, свързани с ислямската архитектура, в модерни, минималистични композиции. Два музея, които са пример за този подход, са Музеят на ислямското изкуство (MIA) в Доха (2008 г.), проектиран от И. М. Пей, и Лувърът в Абу Даби (2017 г.), проектиран от Жан Нувел.
В MIA архитектът Пей изгражда монолитна геометрична композиция, която черпи вдъхновение от формите на ислямските крепости и джамии. Стъпаловидната масивност на сградата, преплитащите се кубове и централният атриум препращат към историческите планировки, без да ги имитират пряко. Геометричният купол в горната част на атриума филтрира светлината, напомняйки за Muqarnas – сводовете, които се срещат в традиционната ислямска архитектура, като по този начин фино засилва приемствеността с регионалните традиции в дизайна.
Снимка: Hufton + Crow
По подобен начин Лувърът в Абу Даби включва елементи от планирането на medina, като разделя музея на мрежа от ниски сгради, напомнящи компактните, сенчести улици в историческите градове от Персийския залив. Проектът не разчита на буквални исторически препратки, а вместо това абстрахира пространствената и материалната логика на традиционната среда в съвременна музейна типология. Като използват геометрия, масивност и пространствена организация, тези музеи се занимават с историческата архитектура по-скоро като концептуална, отколкото като естетическа референция. Целта на този подход е те да бъдат разглеждани едновременно като съвременни и вкоренени в традицията, допринасяйки за продължаващия разговор за това как регионалната идентичност може да бъде интерпретирана наново, а не просто запазена.
Отвъд пространствените и климатичните съображения някои проекти се позиционират като културни изявления, използвайки архитектурата за изразяване на развиващата се идентичност на нацията. Това е особено очевидно в проекти като Центъра за световна култура на крал Абдулазиз (Ithra) в Дахран (2018 г.), проектиран от Snøhetta, и Центъра за петролни проучвания и изследвания на крал Абдула (Kapsarc) в Рияд (2017 г.), проектиран от Zaha Hadid Architects. И двата проекта се занимават с националната символика, макар и по различен начин.
Ithra използва материален и геоложки подход, като се позовава на петролни скални формации, символизиращи икономическата и културната трансформация на Саудитска Арабия. С помощта на скулптурна композиция от взаимосвързани обеми сградата метафорично свързва природните ресурси на страната с инвестициите ѝ в знанието и културата, засилвайки двойната ѝ идентичност като индустриален и интелектуален център.
Снимка: Antoine Horenbeek
От друга страна, Kapsarc използва модулна шестоъгълна структура, която дава възможност за гъвкавост и разширяване. Въпреки че тази система отразява адаптивността и иновациите, връзката ѝ с архитектурните традиции на Саудитска Арабия остава по-слабо изразена. За разлика от Ithra, която изрично обвързва формата си с национален ресурс, Kapsarc работи в рамките на глобализиран архитектурен език, повдигайки въпроси за това доколко само формалната абстракция може да установи връзка с мястото. Тези проекти подчертават ролята на знакови сгради за оформянето на национални разкази, като отразяват не само архитектурни амбиции, но и по-широки културни и икономически приоритети.
Тези проекти разкриват как международните архитекти се занимават с регионалната идентичност чрез абстракция на ландшафта, адаптация към климата, формална реинтерпретация и национална символика. Те показват, че архитектурата в Персийския залив днес се определя не от един-единствен стил, а от редица методологии, които се опитват да преговарят за миналото, настоящето и бъдещето на региона.
Въпреки че тези стратегии създават разпознаваеми местни препратки, те също така подчертават по-широкото изместване от вернакуларната архитектура към монументални, глобално разпознаваеми форми. С нарастващото присъствие на международни фирми, оформящи национални забележителности, ролята на местните архитекти в определянето на съвременната архитектура в Персийския залив остава ключов въпрос за обсъждане.
Тъй като тези музеи и културни институции продължават да оформят градската и културната тъкан на региона, те поставят един по-широк въпрос: Какъв е съвременният архитектурен език на Залива през XXI век? Независимо дали отговорът се крие в абстракция, материална приемственост или изцяло нови форми, тези проекти представляват продължаващото търсене на архитектурна идентичност, която е едновременно дълбоко вкоренена и ориентирана към бъдещето.
- 5 хотела в пустините на Латинска Америка - 26.03.2025
- Foster + Partners проектира най-големия стадион в Обединеното кралство - 25.03.2025
- Вила Таухай на Понс Веридиано – домът на художника - 25.03.2025
