Може ли да се живее в празна къща?
При проектирането на къщи архитектите днес често забравят един основен елемент: вещите. Започвайки с разсъжденията на Сотсас и Коча, се запитахме дали къщите се нуждаят от предметите или обратното.
В една от поучителните страници на книгата си “Философия на дома” Емануеле Коча си спомня за епизод, който му се е случил на по-късен период от живота, по време на едно от многото премествания.
Повикан да преподава във Фрайбург, Коча наема огромно и много ценно открито пространство с червен илюминатор – пише той – „който превърна кухнята в космическа станция, висяща в небето“. Подписал договора, взел ключовете, но на път за къщи разбрал, че кредитната му карта вече не работи. Имал малко пари в джоба си и отначало не се притеснил много. Той обаче не си давал сметка, че ще трябва да се справи с един проблем – празната къща. Там нямаше нищо: нито легло, нито матрак, нито стол, нито дори чиния или вилица. Нищо. “Мислех, че ще живея в космически кораб, a се озовах в празно пространство”. В продължение на една седмица Коча живее в “платоничната представа за дом, а не в истински дом”.
Периодът е интересен, тъй като позволява на Коча да преживее и да се справи с една от дилемите на днешната дизайнерска култура: дали къщите се нуждаят от предмети, или обратното – предметите се нуждаят от къщи? “В онези дни” – пише философът – “осъзнах, че пространството в неговата геометрична чистота е физически необитаемо”. Не можеш да живееш в празна къща. Без легло, без маса, стол, чиния, вилица. Без предмети. Формата на къщата сама по себе си е просто абстракция. Ние – твърди Коча – обитаваме само вещите.
Предметите приютяват телата ни, грижат се за тях, защитават ги. Което ще рече: докато е празна, къщата не е къща. Архитектът се нуждае от дизайнера, защото именно дизайнът прави архитектурата реална, а не обратното. Предметите и вещите могат да живеят извън къщите, докато къщите без вещи представляват почти регресия на архитектурата към геометрията. Или – парадоксално – към метафизиката.
Еторе Сотсас също говори за „празни къщи“ в хубава брошура, публикувана от Adelphi със заглавие “Чии са празните къщи?”. Подходът му обаче е по-скоро социологически, отколкото епистемологически. Когато говори за „празна къща“, Сотсас има предвид жилище, чиито жители не могат или не желаят да обзаведат. Но “празните къщи”, парадоксално, не са тези на бедните.
“Къщите на бедните и много бедните – казва той – обикновено са толкова малки, пространството е толкова ограничено, че вещите (масата, столовете, шкафът, кутиите, големите кутии, велосипедът, куклата) никога не се побират, трупат се, трупат се във всеки ъгъл, като останки от кораб в речен завой”.
Само привилегированите, много привилегированите, твърди Сотсас, могат да прикрият привилегиите си, като изпразнят домовете си от вещи и се преструват на бедни. Но това е театър. Постановка. Нищо друго.
Работата е там, че някога архитектите са знаели, че къщите и вещите се нуждаят едни от други. Знаели са и са проектирали в съответствие с това познание.
Днес вместо това много архитекти са спрели да мислят за вещите. Те съзерцават празните си къщи, заслепени от геометричната им чистота. Но по този начин забравят, че без вещи къщите са просто виртуални пространства.
Днес, в разгара на разрушителната и брутална война, осъзнаваме колко лесно е да се разрушават къщи, сгради и архитектура, но колко по-трудно е да се разрушат вещите.
Бежанците, изгнаниците и бегълците никога не бягат с празни ръце. Малките предмети, които вземат със себе си, определят тяхната идентичност. Както казваше Сандро Мендини: вещите са тези, които ни определят и ни позволяват да бъдем това, което сме.
Снимки: Courtesy Warner Bros
