Възраждане на изкуството в архитектурата: поглед към френската политика
През различните исторически цивилизации и движения в изкуството – от класическа Гърция и Рим до Ренесанса и Баухаус – сътрудничеството между изкуството и архитектурата е било важен обществен израз. Идеалите на 20-ти век за модернизъм и масово производство обаче доведоха до упадък и почти до изчезване на изкуството в сградите.
В отговор на това много европейски държави поеха отговорността да насърчават сътрудничеството между изкуството и архитектурата. Бяха създадени схеми, задължаващи определен процент от общата стойност на нова обществена сграда, място или пространство да се изразходва за изкуство. Това законодателство, известно като “процент за изкуство”, произхожда от Франция и през годините е използвано от художници и архитекти за създаване на нови архитектурни преживявания.
Идеята за тази политика се ражда през 1936 г., но се прилага едва през 1951 г. Законът задължава държавата да отделя 1% от бюджета си за училищни сгради за изкуство. Първоначално политиката разглежда ролята на изкуството в архитектурата главно като “декорация”, като цели да обогати училищната среда за учениците. Политиката обаче е критикувана поради ограничаването ѝ до училищните сгради и факта, че финансирането идва само от държавата. В отговор на това през 1972 г. законът е преразгледан. Това преразглеждане означава, че от художниците се изисква да допринасят за създаването на обществена архитектура, което увеличава популярността на политиката и възможността като цел за творците в обществото.
Скоро и други държави възприемат подобни политики. Италианският закон от 1949 г. задължава всички публични власти да отделят 2% от общите разходи за сградите за декорация. В Швеция схема, възникнала през 30-те години на ХХ век, изисква държавата да осигури половината от 1% финансиране за изкуство, а строителите да отговарят за осигуряването на останалата част. В Нидерландия е разработен закон, който изисква 1,5% от разходите за строителство на нови обществени сгради да се отделят за възлагане на интегрирани произведения на изкуството. Подобни политики са въведени и в Норвегия, Финландия, САЩ и много други страни, като се насърчава интегрирането на изкуство в сградите.
През годините дискусиите за тази политика във Франция бяха доста. Имаше неизбежни недостатъци, дължащи се на прекомерното участие на архитекта в създаването на сгради и отсъствието на художника до завършването на проекта. Това отразява първоначалния “декоративен” идеал на фонда за изкуство. Отделно от това художниците остро критикуват очевидната липса на реакция на тази инициатива от страна на регионалните и местните власти, както и на частните предприемачи. Други бюрократични проблеми включват инфлация на първоначалните разходи, проценти, такси и процедурни забавяния.
Разговорът за това как модерното изкуство може да се интегрира с архитектурата е много важен. Художниците се стремят да излязат извън рамките на скулптурите по фасадите, като изследват всички форми на изкуството, включително звук, светлина, дигитално изкуство, смесени медии и пърформанс. През 1983 г., в отговор на широката обратна връзка, политиката “процент за изкуство” беше приложена към местните власти чрез закона за децентрализация. На практика един процент от общия бюджет за обществена сграда във Франция, включително данъците, трябва да бъде отделен за изкуство или дизайн. Тази децентрализация осигури възможности за всички творци, като спечели на политиката името “Един процент”.
Училището ” Georges Frêches” в Монпелие е важен пример за прилагането на тази политика. Общо 400 000 евро са отпуснати за възлагане на работа на френския дизайнер Матали Красе. Тя включва метални скулптури като осветителни елементи, за да подобри вътрешната атмосфера на сградата. От 2004 г. насам шест регионални училищни сгради са се възползвали от артистични намеси, както и други обществени сгради в страната. Политиката 1% се превърна във високо ценена поръчка сред творците в страната, като им дава възможност да изследват интегрирането на работата си с архитектурата и взаимодействието ѝ с обществеността.
Дискусията за ролята на изкуството в архитектурата продължава с инициативи като тази, които са модел за подражание в други региони. Изкуството винаги е имало силата да вдъхновява емоции и да подсилва архитектурните преживявания, а тези политики гарантират постоянното му присъствие. Френското министерство на културата също признава постоянния характер на този диалог. През 2015 г. то въведе политиката “1 сграда, 1 произведение”, целяща да доближи изкуството до всички, включително в частни сгради. Политиката не само подкрепя художественото творчество, но и се стреми да популяризира визуалните изкуства сред възможно най-широка аудитория, като защитава стойността на изкуството в рамките на архитектурните преживявания.